Йохан Мялби: Стилян Петров е жива легенда на Селтик

Йохан Мялби, бивш капитан на Селтик и националния тим на Швеция, даде ексклузивно интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Коравият защитник има 49 мача и 4 гола за „тре конур“. Два пъти е шампион на родината си и три пъти на Шотландия. Един от най-близките приятели на Стилиян Петров във футбола. Заедно със Стан изживяха кошмара на златния гол във финала за Купата на УЕФА, който изстреля в орбита мита за Жозе Моуриньо, тогава начело на Порто. Загубата потопи в скръб милиони в Шотландия, но изобщо не отне от ореола на смелите сърца от Селтик.

- Здравейте, мистър Мялби! Вие бяхте един от най-аплодираните играчи в благотворителния мач между отборите на Стилиян Петров и Джеймс Милнър в Глазгоу. Какво е чувството да си част от такива събития? 

- На първо място е желанието ми да помогна. Получих поканата и не се поколебах. Знам, че така с малко поне съм съпричастен. Освен всичко е много приятно да поиграеш пак със стари приятели. А когато каузата е толкова благородна като събиране на средства за болни хора, то удоволствието се увеличава. Дано с парите от мача наистина помогнем за купуване на лекарства за болните от рак. Стилиян е мой много близък приятел. Години наред играехме заедно в Селтик. Той е примерът, че победата срещу рака е възможна. Много се радвам, когато го виждам, че е здрав.

- Да поговорим за вашата кариера. Като малък сте предпочел футбола пред тениса. Защо се случи така? 

- Може би защото темпераментът ми е по-добър за отборни спортове. Когато бях на 13, реших да спра с футбола и да се отдам на тениса. Но имах темперамента на Джон Макенроу. Нали го помните? Чупих ракети, наказваха ме. Тогава бившият ми отбор се свърза с мен и аз реших да се върна към футбола. И съм щастлив от това решение.

- Швеция е имала велики тенисисти като Бьорн Борг и Стефан Едберг. Не мечтаехте ли да станете техен наследник?

- О, разбира се. Ние винаги сме имали големи тенисисти. Когато бях малък, моят герой беше именно Бьорн Борг. А в същото време нямах нито един футболен идол. Борг беше единствен за мен.

- Следите ли тениса днес? И България има една голяма звезда в лицето на Григор Димитров.

- Много добре го знам. Изключително елегантен тенисист. Знам, че в последните месеци не е на най-високо ниво. Аз следя отблизо тениса. Много интересен спорт. И досега ми доставя голямо удоволствие да го играя. За съжаление коляното ми и въобще цялото тяло са сериозна пречка.

- И все пак като малък футболист не може да не сте имал някой пример за подражание?

- Наистина идол не съм имал. Винаги съм смятал, че отборът е най-голямото нещо. И съм искал да бъда отборен състезател. Възхищавал съм се, когато виждам как един тим играе като един. Е, разбира се, няма как да кажа, че не съм харесвал Диего Марадона. Ето – него си заслужаваше човек да гледа. Беше толкова добър, истински феномен!

- Кариерата ви е минала почти само в АИК и Селтик. Как се задържахте цели 14 години в шведски отбор?

- Аз съм много лоялен човек. Бях в началото на 20-те ми години и ме извикаха в олимпийския национален тим за игрите в Барселона през 1992-ра. Само че ми се случи нещо ужасно – скъсах предна кръстна връзка на коляното. Тази контузия повлия трайно върху кариерата ми. Чак на 26-27 години успях да се наложа в националния отбор. И след годините в АИК едва тогава клубове от чужбина започнаха да ми обръщат внимание. Избрах да отида в Селтик. Останах дълги години в Глагзоу и съм щастлив от това решение.

- Вярно ли е, че сте отказал да вземете златен медал, когато АИК стана шампион на Швеция?

- Господи, вие знаете всичко! Впечатляващо! Беше през 1993 година, когато лекувах контузията на коляното. Аз играех в АИК, откакто бях на 13 години. Толкова ми беше мъчно, че трябваше да гледам мачовете отстрани. А точно тази шампионска титла бе изключително важна за АИК. Отборът не бе ставал шампион почти 50 години. Любовта ми към АИК е толкова голяма, че исках на всяка цена да бъда част от този уникален успех. Имах късмет, че шест години по-късно ми се случи да изпия шампионското шампанско с АИК и след това да отида в Селтик.

- По това време много шведски футболисти играеха в английската Висша лига. Не мечтаехте ли за нея, а не за шотландската?

- Имаше няколко клуба от Англия, които се интересуваха от мен. Не от най-най-високото ниво. Това, което ме накара да отида в Селтик, беше Хенрик Ларсон. С него вече бяхме съотборници в националния отбор. Дълго време разговарях с Хенрих за офертата. И той ме убеди, че си заслужава да избера Селтик. Този отбор играе всеки сезон в европейските турнири – или в Шампионската лига, или за Купата на УЕФА, която предшестваше днешната Лига Европа. Затова прецених, че тази стъпка ще е най-добра за мен и кариерата ми в националния отбор. От днешна гледна точка мога да кажа, че не съм сбъркал с избора си.

- Помните ли времето, когато Стилиян дойде в Селтик?

- Разбира се. Джон Барнс беше новият треньор на отбора. Клубът започна да събира нови играчи, а Стилиян беше съвсем млад. Още от самото начало всички разбрахме, че един ден той ще бъде суперзвезда. Момчето беше за пример. И се оказа истина – днес Петров е жива легенда на Селтик.

- С какво ви впечатли?

- Заобичах го от първия момент. Беше невероятно мощен играч. От тези, които играят от наказателно до наказателно поле. Имаше и усет за гола, бързо започна да бележи. Превърна се като барометър за динамиката в играта на Селтик. С годините всички в клуба разбрахме, че преди голям футболист, Стилиян е великолепен човек. Обичам да го виждам при всяка възможност.

- Кое беше най-силното му качество на терена?

- Начинът, по който четеше играта. И огромната мощ в спринтовете. Малко или много той притежава качества за всеки пост. Може да движи играта, може да вкарва голове. Дори когато беше много млад. Винаги е имал качества да бъде лидер и капитан на отбора си. Впечатляващо е да се намери такъв футболист.

- Вие сте също легенда и бивш капитан на Селтик. Как приемате този факт?

- Преди да дойдеш в Шотландия и преди да заиграеш в Селтик, не можеш да разбереш колко велик клуб е това. Сигурно и аз съм си мислел, че Висшата лига е номер едно. Или че съм можел да отида в някой друг голям шампионат. Но влезеш ли веднъж в Селтик, ставаш част от една магия. Пътувал съм много по света с отбора и виждам колко е обичан от фенове от различни държави. Запалянковци с фланелки на Селтик има навсякъде.

- Бихте ли разказали на българските зрители какво е „Олд Фърм“, названието на мача Селтик - Рейнджърс?

- Мач, пълен със страст, енергия, даже лудост. Той означава толкова много както за феновете, така и за футболистите на терена. Особено във времената преди Рейнджърс да бъде застигнат от големите си проблеми, които то връхлетяха в последните години. Това са два отбора, които рядко губят точки срещу други съперници в първенството. „Олд Фърм“ е един екстремно важен мач. Спечелиш ли, взел си голяма преднина пред съперника. Невинаги футболът е на най-високо ниво заради нервността, напрежението, атмосферата на този сблъсък. Но е невероятно чувство да си бил част от това шоу.

- Кое е по-хубаво чувство – да спечелиш титлата или да победиш Рейнджърс? 

- Титлата винаги е на първо място. Тя означава, че си бил най-добрият през сезона. Но да победиш Рейнджърс е екстра и много специално чувство. Когато си имал привилегията да станеш играч на Селтик, бързо свикваш с мисълта, че трябва да печелиш всеки мач. Но титлата е безспорно номер едно.

- Кои са най-добрите ви моменти в Селтик?

- Ценя си всички шампионски титли. А най-добрият ни сезон бе, когато спечелихме требъл. Огромно постижение за онова време. Това беше първият сезон на Мартин О'Нийл като треньор. Също много си обичам сезона в Купата на УЕФА през 2003 година, когато стигнахме до финала. Загубихме със златен гол от Порто. Имахме много запомнящи се мачове като победата над Ливърпул на четвъртфинала на „Анфийлд“, когато ги елиминирахме. А както е известно „Анфийлд“ също е много специален стадион.

- Ако бяхте победили Порто във финала в Севиля, мислите ли, че нямаше да има този мит около Жозе Моуриньо?

- Никога не можеш да знаеш. Порто го имаше във финала. Но отборът на Моуриньо беше много силен и неслучайно спечели на следващата година Шампионската лига. За всички нас от Селтик краят беше много тъжен. Искахме да се запишем в историята на клуба като футболисти, които са спечелили трофей от Европа. За съжаление не се случи. „Порто“ наистина имаше повечето късмет във финала. И мечтата ни умря.

- Финалът беше голяма лудост. Около стадиона в Севиля имаше 100 000 шотландски фенове без билети. Чувствахте ли подкрепата?

- Както казах и преди, те са най-добрите фенове по света. Освен че винаги подкрепят до последен дъх, се държат и много възпитано. Ясно е, че нямаше как всички да влязат на стадиона, но искаха да са с нас. Гордеем се с тях. Дано и ние да сме ги накарали да се гордеят.

- Какви са вашите впечатления от българския футбол?

- Имал съм шанс няколко пъти да играя срещу България в различни квалификации...

- И винаги ни биехте. 

- Да, така се получаваше. Имахме Хенрик Ларсон и Фреди Люнгберг като големи звезди. Но всъщност силата на шведския тим беше отборната работа. Трудно можеха да ни бият. Срещу нас България винаги е играела отворено, с много страст и желание за успех. Ние обаче бяхме твърде солидни. Изпитвам голям респект към вашия футбол, защото той е дал много големи играчи.

- Бихте ли казал някои от тях? Разбира се, с изключение на Стилиян.

- Номер едно е Христо Стоичков. Не знам дали той помни, но аз съм играл срещу него с АИК. Беше в турнира за КНК, когато се изправихме срещу него, Боби Робсън и Барселона. Христо беше суперзвезда. Помня, че игра около 70 минути и ни биха с 3:1.

- Вярвал ли сте, че малкият финал на Мондиал‘94 ще е между България и Швеция?

- Помня много добре мача. Беше специално за шведския футбол, защото третото място е наистина голям успех. Направихме много добър турнир. Хенрик игра тогава, но за мен беше твърде рано. В малкия финал Швеция беше прекалено силна и мощна за България. Сигурен съм, че както ние се гордеем с представянето си, така е и при вас. Супер беше Швеция и България да са съответно трети и четвърти в света.

- Ние сме малки, но защо Швеция не може да стигне до финал? Тогава като че ли имахте най-добър шанс.

- Вижте последното световно първенство. Златан Ибрахимович се отказа и нямахме голяма звезда. Но за сметка на това играхме като отбор и стигнахме до четвъртфинала. Това безспорно е успех. Липсваше ни достатъчно мощ в атаката. Наистина не вярвам, че в скоро време Швеция ще има шанс да повтори представянето си от 1994 година. Четвъртфиналът е максимумът.

- Преди световното Златан каза, че иска да се върне в отбора, но му беше отказано. Мислите ли, че с него Швеция щеше да се представи по-добре?

- Труден въпрос. Като футболист – безспорно щеше да помогне. Може да е минал най-добрите си години, но още е играч от световна класа. Но имайте предвид, че думата е само на треньора, той има право и трябва да реши. Отборът се изгради и класира за световното без Златан. Честно е всички тези, които са го постигнали, да отидат на мондиал. Затова мисля, че отсъствието на Златан беше правилно решение на треньорския щаб.

- Разказвал ли ви е в съблекалнята Ибрахимович как вкарва толкова невероятни голове? Как въобще решава да стреля от такива невъзможни места?

- Ще ви разкажа нещо. Бях капитан на отбора, когато повикаха Златан. Беше съвсем млад. Не съм очаквал, че ще стане истински супермен във футбола. Още на първата тренировка, може би е бил на 19 години, ме изрита жестоко. Побеснях. Изкрещях му: „Златан, не смей да го повториш!“ Замълча, но стисна зъби. През годините той наистина се превърна в суперзвезда. Признавам си, че ме изненада развитието му. Златан има всичко - огромна мощ, фантастична техника. А относно това как вкарва головете? ... Попитайте го.

- Не мислите ли, че остана в сянката на Кристиано Роналдо и Лионел Меси? А спечели толкова много.

- Той показа, че където и да отиде, почти винаги става шампион. За съжаление игра в ерата на Роналдо и Меси, които според мен са двамата най-велики в цялата история на футбола. И поради това за Златан се оказа трудно да изгрее над тях.

- И последен въпрос – започнахте треньорска кариера, но я спряхте. Защо?

- Четири години бях помощник-треньор в Селтик. След това за един сезон отидох в Болтън. После реших да се върна в родината си. Но е трудно да правиш футбол в Швеция в този момент. Няма достатъчно пари в клубовете. Затова реших да си взема почивка. Не съм спрял да обичам футбола. Следя всичко. И ако се появи интересно предложение, ще го приема.