- Честит юбилей, г-жо Малеева. Когато човек навърши 50, със сигурност хвърля поглед назад и прави равносметка на свършеното. Каква е вашата?

- 50 е сериозна цифра. Малко ми е странно, че ставам на толкова и че е минал толкова много живот. Не мога да кажа, че си правя някаква специална равносметка, защото откакто съм по-осъзната – от тийнейджърските ми години, винаги съм била по-съзнателна за това какви решения взимам. Била съм доста самостоятелна и винаги съм си правела равносметки така, че да ми се струва смислено и да няма съжаление. Но все пак съм щастлива с това, което съм постигнала. Правя прекрасни неща, от които се чувствам удовлетворена. Имам страхотно семейство. Децата вече порастват и стават самостоятелни. Спортната ми кариера и всичките ми други занимания са нещо, в което влагам доста желание и страст и равносметката ми е, че се чувствам добре.

- На 50 изглеждате по-заета, отколкото сте била по време на кариерата ви. Има ли нещо такова?

- Донякъде е така. Опитвам се да не съм толкова заета, защото съм перфекционист. Много държа да си свърша всички задачи, които имам и това ме натоварва. Затова се опитвам да не се затрупвам със задължения, а да има толкова, че да мога да ги свърша и да се чувствам добре. Това си е една моя лична работа. Бях изключително заета, когато се родиха децата ми, защото първите две са с малка разлика. Когато се роди второто ми дете – Марко, не очаквах да е толкова трудно с две. Тогава имаше една-две години, в които нямах и 30 секунди свободни за себе си. Не се и бях подготвила, нямах помощници. Това беше изключително зает период. Иначе сте прав – заета съм с тенис клуба и с проекта „Горичка“, и с дейностите ми около климатичния активизъм плюс децата, те още са вкъщи. Повечето от нещата са такива, които искам да правя и така съм си го избрала. Така ми харесва. Опитвам се да имам време за себе си. Спортувам почти ежедневно, опитвам се да отделям време за четене, да се виждам с приятели. Горе-долу намирам баланс.

- Кое отличие ви е най-скъпо?

- Ако говорим за спорт, това е титлата от Москва през 2002. Това ми е най-голямата победа, защото в един турнир успях да победя три състезателки от топ 10 на световната ранглиста (Винъс Уилямс, Линдзи Дейвънпорт и Амели Моресмо, б.а.) и общо 5 от топ 20. Най-голямата ми победа в спортната ми кариера е това, че успях да играя толкова дълго време (общо 16 години и половина при професионалистите, б.а.), от това, че се освободих от контузиите си и успях да играя здрава. Това беше една голяма лична трансформация и съм доволна от това, че успях пак така самостоятелно и много съзнателно да вървя по пътя си с всички решения, които вземах и със страхотен екип около мен, с който останах близка и след края на кариерата си. Това постижение ми е скъпо, защото извървеният път ме научи на страшно много неща и самият процес и всичко, случило се по време на кариерата ми е по-голямо постижение от турнирите, които съм спечелила.

- На какво ви научи тенисът?

- Най-много от всичко ме научи на това, че перфекционизмът е лошо нещо. Аз обичам да казвам, че съм възстановяващ се перфекционист. Тенисът ме научи на това, че няма идеални неща. Трябва да правиш оптималното – най-доброто, което можеш в дадената ситуация. И много рядко крайният резултат е удовлетворяващ. Знам, че за да бъде успешно едно начинание изисква ужасно много старание, труд, късмет, добър екип. И не винаги се получава всичко това да се случва едновременно. Никога не ме е било страх да започвам нови неща, защото знам, че по пътя ще има много трудности и не ме страх от грешки или че нещо няма да се получи. По-скоро знам, че пътят ще е труден. Това е най-добрият урок от тениса. И на това да съм много съзнателна, да търся информация, да питам други хора, да се осланям на експерти и специалисти. Научил ме е, че трябва да си вземам решенията и трябва да съм смела. Има ситуации, в които не знаеш какво да направиш, но въпреки това трябва да вземеш решение и да носиш отговорност. И ме е научил на простите неща като труд и дисциплина. И да си правиш нещата до край. И също, че много често крайният резултат няма значение, но по пътя са се случили някакви невероятни неща, които са по-важни от крайната победа.

- Как взехте решение да спрете с тениса?

- Решението дойде сравнително естествено. Вече бях на 30, сега се играе още по-дълго. Тогава бях може би в най-добрата си физическа форма, но емоционално и психически бях много изтощена. И много уморена от самите пътувания толкова дълго време. Много исках да имам дом и да остана на едно място. Исках да имам деца и просто бях изтощена от тренировките. Не можех повече да отида на тренировка, не намирах смисъл да полагам усилия, беше ми омръзнало и бях уморена. И бях наясно, че тази година ще ми е последна в професионалната кариера. Не ми беше приятна 2005. От една страна изпитваш някаква тъга от това, че спираш. Появяват се известни чувства за това, че си можел да направиш повече, но вече си в края на силите си. Имах сериозна връзка с моя мъж и искахме, търсехме мястото, където да останем по света. Стана естествено и беше добрият момент за спиране с тениса. Въпреки това съм имала може би не угризения или носталгия, но дори сега понякога сънувам, че не съм спряла и още играя. Защото от сегашна гледна точка би ти се иска да видиш какво е можело да се случи, ако можеш да играеш пак. Страхотно се почувствах, когато спрях, благодарение и на живота, който започнах след това, но в същото време си имаше една тъга, че това е нещо, което няма да се върне.

- Обикновено професионалните спортисти признават, че краят на кариерата е много тежък момент. Беше ли така и за вас и кое ви помогна да минете леко през него?

- Много спортисти го казват и това е нормално, защото си правил това нещо толкова дълго време. Свикнал си да живееш по този начин. При мен я имаше тази тъга, но в същото време бях щастлива, че спирам да играя. А по-същото време имах много дълга връзка с моя мъж, който тогава приключи образованието си, искахме някъде да започнем живот, в който да не пътуваме толкова много и да стоим на едно място. Да не живеем в куфара, а да си имаме дом. И всъщност една година по-късно родих първото си дете. Аз знаех, че искам да имам деца и много ми хареса да си стоя вкъщи, да нямам работа, да нямам ангажименти, да нямам крайни срокове, да се съобразявам с това кога лягам, какво ям. Имах сравнително строг режим и около един професионален тенисист има огромно количество стрес, който е свързан с представянето във всеки мач и всичко се върти около този мач. Нямаш много свобода и бях щастлива да се освободя от всичко това. И бях готова. Както по-рано споменах, бях много съзнателна в решенията си до този момент на кариерата си. Нямаше неща, за които да съжалявам или някакви огромни грешки, за които да кажа: „Ох, това можеше да стане по-добре.“ Спрях в мир със себе си и бях готова да започна следващия етап от живота ми.

- В основаването на тенис комплекса „Малееви“ имаше логика. Защо решихте да се занимавате с производството на биохрани?

- Да, може би изграждането на комплекса изглежда по-логично за хората, отколкото заниманието с биохраните, но и двете неща   са свързани с кауза, в която вярваме. Реших да участвам в идеята и строежа на клуба, защото моят мъж тогава ми каза: „Тенисът ти е дал толкова много, сега е твой ред да му върнеш.“ А аз бях толкова далече от строежите от бизнеса, не знаех как ще се справим. Аз все още играех, той все още учеше. Но той се оказа прав и тенис клубът наистина се оказа едно страхотно място, през което минават хиляди деца, които запалваме за тенис и в което всеки може да си прекара добре, да спортува, да си намери приятели. Така че клубът е по-скоро кауза. Аз не съм искала тогава толкова много да се занимавам с тенис, имах много други интереси и не съм си представяла, че ще продължа да се занимавам с тенис. Не съжалявам. И мъжът ми наистина беше прав да ме подтикне към този тип мислене.

- А биохраните?

- Още докато играех, се опитвах да се съхраня и виждах как това се случва по света  и става все по-сериозно. Когато се върнах в България, чисто егоистично исках да се храня с такива неща, не съм искала нито да правим бизнес от това, изобщо не съм имала такива намерения. Просто исках там, където живея, да мога да си купувам от магазина сертифицирани биохрани. Много се интересувах вече от екология. А биохраните не гарантират някаква здравословност за човека, те са по-скоро метод, който гарантира опазването здравето на почвата. Още през активната ми кариера това беше важна тема за мен – да е добре природата, за да сме добре и ние. Много се интересувах какво ям, какво дишам, какво пия. Така биохраните се превърнаха в кауза, която прерасна в успешен бизнес.

- Какви бяха предразсъдъците, които срещнахте в този бизнес?

- Бяха страшно много. Беше много интересно всичко, което случи преди около 15 години. Това беше много малка фирма и не сме очаквали да стане фирма, в която има повече от 100 продукта. Искахме едно кисело мляко, което се произвеждаше в Троянския Балкан, да можем да си го купуваме в кварталния магазин в „Лозенец“. Предразсъдъците бяха от всякакво естество – да не се захващаме с това, защото няма да стане, както с повечето неща, които сме правили в България. След това казваха „Няма да стане, защото тези неща са много скъпи, защото никой няма да спазва добрите практики, защото не сте се занимавали с това и не знаете как се прави.“ Най-смешното беше, че дълго време, ако тръгнеш да си купуваш мляко или друг продукт на „Хармоника“, продавачките казваха „Ама знаете ли колко е скъпо“. Това беше доста стряскащо. Но нас нищо не ни е спирало, защото това беше кауза за нас. Аз не мога да си представя да си инвестирам в парите в нещо, което трови, вреди или изпуска много мръсотия. Не сме перфектни в никакъв случай. И ние трябва да използваме пластмасови опаковки, защото все още няма друга алтернатива. Но това, което ни е движело, е било смисълът да се решава проблем, а не да се създават нови. Имало е различни предразсъдъци и за мен е страхотно постижение, че успяхме да направим един успешен бизнес от това. Трудностите не са били малко. В България няма много биопроизводство и цената остава вече не чак толкова по-висока от другите продукти. И за качеството на нашите продукти цената абсолютно си заслужава.

- Кои бяха най-големите трудности?

- Все още ги има. Това си е сложна работа, защото трябва да измислиш продукт, който да е вкусен, в който всички съставки да са био и да намериш място, където може да се произведе по високи стандарти.  Трудностите са били като за всеки бизнес. Може би най-трудно беше точно справянето с предразсъдъците и да се направи нещо наистина качествено, което да оправдае претенцията и цената. И да убедим хората, че това е нещо наистина качествено. Много често е имало продукти, които не са се получавали. Много често не са били успешни на пазара и е трябвало да ги спрем. Неуспешните идеи са много, но това не те спира. Ти знаеш, че нещата стават трудно и продължаваш да опитваш докато станат. Както в тениса. Имаме един екип от 40-50 човека и още много партньори в цялата страна и фирмата се развива добре.

- Промени ли се възприятието на българина за биохраните. В каква посока?

- Много хора в последните години се отнасят по-сериозно към начина си на хранене. Не мога да дам статистика, но много хора се стремят да се хранят по-добре. За нас целта е да създадем традиционни български неща, които да са много вкусни. Не правим компромис с вкуса. Доста хора са привлечени към продуктите на фирмата заради вкуса, а не заради щампата „био“. На мен ми се иска повече хора да разбират какво е био – метод на отглеждане, който запазва почвата. Защото индустриалното земеделие е най-големият убиец на биоразнообразие и на нутриенти в почвата. Това е нещо, което унищожава почвата, която ни храни. Затова за мен биото е кауза, не е просто това, че аз искам да се храня по-здравословно. Аз вероятно се храня по-здравословно, ядейки био, защото има много стандарти, заради които много химикали не се използват в това производство. Но все пак това да пазим богатството на почвата е ключово за оцеляването на човечеството.

- Имате и модна компания, как се зароди идеята?

- Създадохме „Капаска“ също някъде около 2007 година заедно с мои приятели от тениса. Беше добър бизнес, за съжаление след известен брой години трябваше да затвори, но почти целият екип от хора продължи да работи, да съществува и това продължи да бъде един успешен бизнес без собствената марка. И отново беше страхотно приключение и страхотен житейски опит, от който останаха много научени уроци. От там имам много близки приятели, с които до ден-днешен общуваме.

- В модния бранш кое беше най-трудното за вас?

- Не разбирам много от модния бранш, освен че обичам хубави дрехи. Там изцяло оперативната дейност се извършваше от нашите партньори и трудностите бяха в това, че в един момент в България влязоха много модни марки и беше трудно да се оцелее. Конлкуренцията в този бранш е изключителна. Фирмата продължи да шие за други марки и целият бизнес е едим успешен такъв. Но предизвикателсва не липсваха.

- В кой от двата бизнеса се чувствате като по-подготвен специалист, ако може да откроите?

- В никой от тях не се чувствам експерт и специалист освен, разбира се, в тенис школата. Страшно ми е интересен светът и хората. И когато се запаля по нещо, силата ми е в това да намеря хора и екипи, които да се занимават с това нещо. Аз самата не съм учила за нито едно от нещата, с които се занимавам. Освен че имам този тенис опит, но това, че си бил добър състезател не гарантира, че ще бъдеш добър треньор. Трябва да се учи и практикува. Моята сила е в това да намеря хора, които да се грижат за самия бизнес оперативно. Така че се чувствам еднакво ангажирана навсякъде. Ангажирана съм най-сериозно в „Горичка“ и в тенис-школата. В „Хармоника“ си има сериозен екип от хора, както и в „Капаска“ и там нямам никакви оперативни дейности.

- И все пак?

- Най-компетентна се чувствам в работата със спорт и с деца. Както и в ролята на майка. Ако някой сега ми даде бебета и малки деца, ще се справя много лесно с почти всяка една ситуация. На шега скоро си мислих, че мога да бъда професионалист в отглеждането на деца. Това беше нещо, от което научих страшно много и си мисля, че се справих и все още се справям. Това е една малко пренебрегвана роля за много жени, но да отгледаш три деца си е мениджърски висш пилотаж (Смее се). Това е една много сериозна работа, която жените правят, но никой не им плаща за това извън двете години майчинство. Въпреки че моят мъж много ми е помагал, абсолютно равни сме вкъщи. В този „бизнес“ се чувствам доста уверена.

- Родителството промени ли ви?

- Да, защото станах по-търпелива. Не мога да кажа, че ме е променило страшно много. Просто научих много нови неща. Моят житейски опит се обогати. Не знам дали ме е променило. Убедих се, че няма само едно решение за един проблем. По-скоро има различни ситуации, в които трябва да се адаптираш и да вземеш най-добрите възможни решения. Няма перфектно отглеждане на деца. Има различни деца. Имаш си някакви принципи и философии и те се адаптират по пътя. Много научих.

- Виждате ли България като добро място за отглеждане на деца?

- Не е добро място за отглеждане на деца.

- Защо?

- Защото образователната система не е както трябва. Заляти сме с билборди, рекламиращи хазарт. Децата са в толкова лоша среда много често, а ние после им се сърдим при положение, че отговорността е на възрастните. Няма как да израстват здрави, зрели и критично мислещи деца, след като големите не сме такива. Трудно е, когато видиш, че в София децата няма как да се придвижват по друг начин освен с градски транспорт. Те са абсолютно дискриминирани, те нямат къде да карат колела. Прави се една велоалея и някакви хора започват да скачат, че това не трябва да се прави. И това толкова ме разочарова и отчайва на моменти – за такива базови нужди трябва да убеждаваш хората. И не е добро място за отглеждане на деца.

- Какво е решението?

- Отговорността е изцяло в родителите. В това сложно време да намерят здравословна среда, в която децата да развият емпатия, да разберат, че хората е добре да си помагат. Да разберат, че зависим от природата. Да предадеш като ценности всички тези неща, изисква огромно старание от страна на родителите. Има някакви острови на смисъл. Но това невероятно обръщане на внимание на шестицата, че трябва да си отличник.  Това са толкова остарели неща. Насилието все още е повсеместно. Доброто възпитание е това, което наказваш и назидаваш, и хокаш. Доста сме назад в това отношение. Аз някак съм свикнала с всичко това и се опитвам да правя това, което правя. Има острови на нормалност, но има и такива на страшна ненормалност.

- Постигна ли малката Магдалена мечтите, които си беше поставила като дете?

- Не знам какви са ми били мечтите като дете. Знам, че винаги се тревожех от състоянието на света още от съвсем малка. И затова, дотолкова доколкото се занимавам с обществена работа, това ми е било мечта. Явно това съм искала да правя, понякога ми тежи, понякога не искам да го правя, но се чувствам отговорна и покрай всичките ми начинания имам много приятели, запознанства.

- На 50 за какво мечтаете?

- Мечтая си да правя това, което правя, максимално дълго време.

Следвай ни: