Футболът е поле, където се сбъдват много мечти, други пък биват прекършени, но има и такива, които превръщат съвсем обикновени хора в световни знаменитости и любимци на феновете. Подобна е историята на бившия бразилски журналист и треньор Жоао Салданя. Неговият живот е въплъщение на мечтата на всеки репортер, пишещ за футбол – да стане треньор на най-силния национален отбор в историята.

Жоао Салданя е роден на 3 юли 1917 г. в Алегрете (щат Рио Гранде до Сул). През 1923 г. родителите му се преместват в град Куритиба (щат Парана), където 6-годишното момче за първи път научава какво е футбол. Къщата, закупена от баща му Гаспар Салданя, е само на две пресечки от стадиона на Атлетико Паранаензе. Не е изненадващо, че Жоао по цял ден е край футболното игрище, където гледа тренировките на отбора.

Момчето живее с футбола в Куритиба в продължение на пет дълги години. След това семейството му се връща в Рио Гранде до Сул през 1928 г. Баща му отваря нотариална кантора, а няколко години по-късно порасналият Салданя скоро се присъединява към Комунистическата партия, в която бързо напредва и стига до лидерска позиция. След като навършва пълнолетие, Жоао отива да учи в Рио де Жанейро, където отново се занимава с това, което обича, съчетавайки следването си за юрист с игра за Ботафого. Не му е предопределено нито да стане наследник на баща си, нито велик футболист.

В същото време Салданя е очарован от политиката. През 1934 г. заминава за Китай с фалшиви документи, където участва в Дългия марш на Китайската комунистическа армия. През двете години на тази кампания той придружава Мао Дзедун и описва събитията. Няколко години по-късно Жоао Салданя отново се озовава в центъра на събитията - през 1944 г. участва в десанта в Нормандия като хроникьор. След края на Втората световна война изглежда се кротва и започва работа в администрацията на любимия си Ботафого, но не се задържа дълго. Комунистическата партия отново излиза на първо място.

Насърчен от съпругата си Рут, Салданя все пак решава да се откаже от политиката и да се пробва в журналистиката. Негов баджанак е Руи Виоти, известен спортен коментатор, чиято радиопрограма е една от най-популярните в страната. По негова препоръка Салданя се озовава в радиостанция „Гуанабара“, където открива призванието си. Няколко години по-късно спортните анализи на Жоао Салданя са излъчвани по пет радиостанции и три телевизионни канала. Води и авторска колонка в пет печатни издания. Жъне истински фурор.

Познанията си във футбола допълва чрез опита, придобит по време на работата си с Изидор Кюршнер. Великият унгарски треньор води Ботафого през 1939-1940 г., а Салданя през това време е негов преводач. Известният иноватор и изобретател на схемата „WM“ с готовност сподели познанията си по тактика с Жоао и учи своя преводач да разбира футбола толкова фино, че дори 20 години по-късно Салданя не губи тези умения. След като се заема с журналистика, те му помагат да се сдобие с репутацията на най-добрия спортен анализатор в най-футболната държава в света.

През 1955 г. започва на непълен работен ден в любимия си клуб. В Ботафого е едновременно администратор, преводач и съветник на президента. Клубът е в сериозна финансова криза и Жоао заема всички тези позиции, зада се пестят средства. Но дори и самият той не може да си представи каква още роля може да поеме. През 1957 г. Ботафого остава без треньор в навечерието на едно финансово добре подплатено турне. Отборът едновременно има сериозна нужда от треньор и пари. Затова президентът на клуба предлага треньорския пост на Салданя, който няма и ден опит на подобна позиция.

Постът макар и престижен е временен, но Жоао се заема с пълна отговорност, като същевременно използва подход, необичаен за професионалните треньори. Още на първата тренировка Салданя заявява: „Виждате ли дясната зона на терена - от нашето наказателно поле до вратата на съперника? Не позволявам на никого от вас да си вре носа там. Това е коридорът на Мане Гаринча. Всички останали ще играят в центъра и вляво. Не смейте да се доближавате до Мане. Оставете го да прави каквото си иска, а вашата работа е да чакате пас от него и да стреляте към вратата.” Преди отборът му да излезе на терена, Салданя препоръчва: „Ако по време на мача почувствате, че тактиката ми не дава резултат, променете я в движение и не се съобразявайте с мен.“

Изненадващо, но този подход дава резултат. Отборът на Салданя започва силно и завършва редовния сезон на щатското първенство на първо място. Предстои финал срещу Флуминензе. По това време Ботафого не е играл на финал от девет години и вече е забравил вкуса на победите. През това време Флу три пъти стига до решаващия мач и веднъж става шампион. Неформалният подход на Салданя освобождава отбора от напрежението. Футболистите на Ботафого играят с лекота, дриблират самостоятелно и стрелят с ножични удари. Така идва успехът с 6:2 пред 99 хиляди зрители на „Маракана“. Тази победа е най-голямата в историята на финалите на шампионата Кариока (първенството на щат Рио де Жанейро). Назначеният в момента на безизходица Салданя триумфално връща титлата на Ботафого.

Нужно е да се отбележи, че въпреки шампионската титла и завършването в топ 3 на щатския шампионат през следващите две години, треньорската кариера на Салданя не продължава дълго. Положението в клуба остава несигурно, а самият той често влиза в конфликт с ръководството заради продажбата на водещи играчи. Последната капка са трансферите на Диди в Реал (Мадрид) и на Пауло Валентим, голмайсторът при шампионската титла, в Бока Хуниорс. В края на 1959 г. Салданя напуска клуба и се връща към журналистиката, сякаш нищо не се е случило...

...През 1967 г. в бразилския национален отбор започва истинска треньорска въртележка. „Селесао“ играе огромен брой демонстративни мачове, организирани от ръководството на федерацията и олигарха Пауло Мачадо де Карвальо. Световният шампион от 1962 г. Айморе Морейра формално е назначен за селекционер, но при непрекъснати комерсиални турнета начело се изреждат множество различни специалисти, които често водят отбора само в един мач. Не е изненадващо, че много от тези срещи завършват с поражения и уронват престижа на най-силния отбор в света.

За да успокои както обществеността, така и пресата, която прави отбора и ръководството на националния отбор на пух и прах, шефът на Бразилската футболна конфедерация Жоао Хавеланж (бъдещият президент на ФИФА) през 1969 г. предприема неочаквана стъпка - кани Салданя да оглави „селесао“. Очакването е, че назначаването на известен журналист ще успокои критиките в пресата. Едва ли обаче някой е очаквал успехи от новия треньор. Водещият спортен анализатор на Бразилия по това време не е бил треньор от десет години.

Салданя се заема за работа с характерната си сериозност и отдаденост - веднага променя системата на отбора. Вместо огромен набор от играчи, необходими за безкрайните демонстративни турнета, той съставя списък от 22 футболисти, които ще бъдат ядрото на отбора в предстоящия квалификационен цикъл за Мондиал`70. Обявява имената им на пресконференцията по повод от назначаването си. Салданя превръща Сантос и Ботафого в гръбнака на националния отбор. Следващата стъпка е преходът към схема 4-2-4, което прави възможно използването на всички големи звезди на „селесао“ едновременно. Основната иновация е повишеното внимание към проблемите на отбраната. Традиционният бразилски девиз: „Вие ще вкарате колкото можете, а ние ще вкараме колкото искаме“ не сработва на Световното първенство през 1966 г. При Жоао Салданя всички работят в защита - дори нападателите трябва да се върнат, ако противникът атакува с числено предимство. Това е наистина революционна идея за Бразилия!

Отборът веднага започва да печели - както в приятелски, така и в официални мачове. Трябва да се каже, че по това време Салданя вече не е човекът, който позволява на играчите сами да променят тактиката и да правят каквото си искат по време на мача. На една от пресконференциите си обявява, че в националния отбор ще играят само гладни хищници. До края на годината, когато бразилците се класират за Световното без да загубят нито една точка и с голова разлика 23:2, отборът започва да бъде наричан „хищниците на Салданя“.

Жоао става и много по-суров към недоброжелателите си. Когато вратарят Манга Аилтон, когото Салданя не вика в националния отбор, обвинявайки го, че е провалил Ботафого при загуба от Бангу, решава да атакува треньора, той се нахвърли върху него с пистолет и нещастният страж бяга изплашен през оградата. В абсолютно същия дух Салданя решава конфликта с Доривал Юстрич, с когото се е конкурирал за селекционерския пост на „селесао“. Юстрич активно критикува в пресата, въпреки очевидните успехи на националния отбор. Стига се до среща между двамата, на която Жоао също вади пистолет и дори стреля няколко пъти във въздуха.

Трябва да се отбележи, че феновете са във възторг: след дълъг списък от треньори, които не смеят да противоречат на екстравагантностите на ръководството, „селесао“ най-сетне е оглавен от специалист, който твърдо защитава позицията си и постига победи на терена. Салданя се осмелява да противоречи дори на правителството. В края на 1969 г. Емилио Гарастаза Медичи става президент на Бразилия. Неговото управление става апотеоз на военната диктатура в страната. Той затяга контрола върху всички сфери на живота, като не оставя спорта без внимание. Започва лично да препоръчва футболисти за националния отбор и да критикува заради недостатъчния брой бели играчи в стартовия състав. Отговорът на Салданя е категоричен: „Когато президентът назначаваше министрите, не ме попита за мнението ми. Аз също ще избирам сам играчите за отбора.”

Тази му дързост не остава незабелязана. Дори победата с 2:1 над световния шампион Англия на препълнения „Маракана“ не помага. За да избегне конфликт с президента на страната, през пролетта на 1970 г., малко преди началото на световното първенство в Мексико, Хавеланж освобождава Салданя. На поста му е назначен Марио Загало, който триумфално печели световната титла, използвайки схемата на предшественика си.  

Жоао Салданя се връща към спортната журналистика и повече не се заема с треньорство. Процентът на постигнати победи на отбора му в официални мачове е 90,91% - абсолютен рекорд за селекционерите на „селесао“, водили бразилските национали в повече от 10 мача.

През 1990 г. умира като истински футболен фен - в Рим, където коментира мачове от световното първенство. През 2004 г. в негова памет е учредена наградата "Жоао Салданя Трофео" - приз за най-добрия отбор във втория полусезон на бразилското първенство. А през 2009 г. на „Алеята на славата“ близо до стадион „Маракана“ е издигната статуя в памет на най-необичайния треньор в историята на бразилския национален отбор.
Даниил Шулман-Симаков, sports.ru
Превод: Веселин Русинов, БЛИЦ