Алекс Николов: Лекарите искаха да ме откажат!

14 години, след като Владимир Николов взе Купата на Италия по волейбол с тима на Кунео, същото направи най-големият му син Алекс. Младият български национал бе с ключова роля за успеха на Лубе Чивитанова над Верона с 3:2 гейма пред 12 000 зрители в болонската „Унипол Арена“. За Алекс успехът е с особена стойност. Той бе първи при мъжете в кариерата му, като дойде 7 месеца след тежката операция от дискова херния, която постави спортния му път под въпрос. Веднага след финала българинът бе първият, взет за интервю от Раи Спорт след мача, което ясно показа и оценката на италианските колеги за свършеното от него. След като отдели време за снимки с фенове в залата Николов говори специално за читателите на „Тема Спорт“.

– Алекс, поздравления за успеха! Преди началото на турнира си бях пожелал български финал, но ми се струваше малко вероятно. Ти с каква нагласа пристигна в Болоня в петък?

– Със сигурност с нагласа да покажем високо ниво на волейбол, да се сборим с отбора на Тренто, които показват, че са по-напред от нас с материала в момента. Показахме воля, те изиграха слаб мач и се класирахме за финала. По-голямата изненада всъщност беше класирането на Верона. И в крайна сметка се получи един страхотен мач за Купата с обрати, още обрати и трети обрати. Стана великолепен турнир. И трите срещи завършиха в 5 гейма, което е показателно.

– Емоцията сигурно е несравнима – говорим за първия ти трофей изобщо при мъжете. Какво изживяваш минути след мача?

– Преди се чудех на хората, които казваха, че нямат думи, но сега аз съм наистина без думи. От три години съм в Лубе, първи трофей за нас. Загубихме 3 или 4 финала. И най-накрая успях да спечеля голямо отличие, което ще остане завинаги в нашата зала на славата. И оставам завинаги в историята на Лубе, което беше моята цел. Друго не знам какво да кажа. Без думи съм. Невероятно усещане.

– Трябва да кажем, че този път изобщо не бяхте сред фаворитите. От четирите отбора на вас ви се даваха шансове едва след Перуджа и Тренто.

– Не бяхме, да. Но не винаги фаворитите печелят. Както стана и в този турнир.

– Интересна ти беше ролята през двата дни на турнира. Не започваше като титуляр, успяваше обаче да допринесеш, доколкото е възможно.

– Да, това беше турнир, в който преспокойно можеше да играя като титуляр. Техническият избор беше да не започна в шестицата, а да помагам от пейката. И се оказа правилният ход. И яв двата мача успях да вляза и да дам всичко от себе си. И да заредя отбора със свежа енергия.

– Как превключваш, след като в единия гейм те пускат диагонал, в другия посрещач и след това пак като диагонал?

– Няма да ви лъжа – не съм правил цяла тренировка като диагонал от април миналата година. От преди да се контузя. Днес (във финала, б.а.) всичко бе на инстинкт. Получи се.

– Нямахте много време да размените няколко думи с баща ти след мача. Успехът ти идва 14 години след неговата Купа с Кунео.

– Да, видяхме се за минута. Но за мен важно беше, че той беше тук в залата заедно с майка ми, баба ми, брат ми, сестра ми, приятелката ми (в същия момент тя се появява и го прегръща). Всички, на които държа, бяха в залата.

– И трябва да кажем – извън семейната подкрепа имаше голяма такава и от трибуните.

– Да, много българи имаше и на трибуните. Най-голямамата група в залата след италианската, беше нашата. И тази подкрепа много ме зареди.

– Говорихме си преди 3 месеца, когато се върна отново в игра след операцията и най-тежкия период в кариерата ти. Успя ли да си върнеш увереността в това време?

– Дори бих казал, че това беше най-тежкият период в живота ми, не просто в кариерата. Минаха тежко тези месеци. Имаше психическо затормозяване от факта, че не съм този, който бях преди контузията. Поне в последните 3 месеца не бях, но започвам да влизам във форма. Но това ме тормозеше и беше тежко. Във финала обаче показах игра, както аз искам да се виждам – надъхано, смело, с отскок и сила.

– Промяната, която направи Джампаоло Медей, беше колективът. Ти сам го призна в последното ни интервю. Оставаш ли на това мнение и след този турнир?

– Да, досега през целия сезон се видя, че този отбор разчита на абсолютно всеки. Без да се разчита на основна непоклатима шестица. И двата метода работят, но зависи от ситуацията, в която се намираш.

– Другото, което виждам аз като разлика, е смяната на политиката. Преди Лубе обираше каймака във волейбола, сега гради млад отбор от талантливи момчета.

– Да, направи се тотално подмладяване. А фактът, че с този млад отбор съумяхме да спечелим голяма титла сравнително скоро, за мен показва, че стратегията работи.

– Кое е най-ценното, на което се научи във времето от контузията през април до момента, в който вдигна Купата на Италия над главата си?

– Да си здрав. И да не се отказваш. Научих се на това в тези месеци. Макар да има трудни моменти. И накрая резултатите идват.

– А най-ценният урок кой беше?

– И на този въпрос ще отговоря по същия начин – че не трябва да се отказваш. Имаше моменти, в които започваш да се чудиш дали ще можеш някога отново да играеш. И фактът, че съм тук днес, е дар.

– Стигна ли до момента на отказването?

– Според лекарите бях за отказване. Беше тежко, не се отказах и ето ме тук.

– Каква е следващата цел?

– Продължаваме напред. Имаме да спечелим Чалъндж къп и титлата в Италия.

– По-възможно ли ти се струва скудетото сега след този турнир?

– Дори да изключим спечелването на Купата, отборът в последно време, не само на този турнир показа игра на много високо ниво. Това е важното. И показахме, че сме на нивото, ако не над другите тимове.

– И брат ти блесва в Щатите. Следиш ли го изкъсо?

– Да, чуваме се всеки ден. Много се наслаждава на играта, освен това е много харизматичен. Успява да привлече много внимание към себе си, за което много се радвам. И нямам търпение да имаме най-накрая едно лято, в което да играем заедно с националния отбор.

– Има ли нещо специално, което трябва да спазваш като програма, след операцията?

– Нон-стоп упражнения, нон-стоп внимание върху кръста. Не може да се стои много време в седнало положение, в легнало положение.

– Ограничава ли те оперцията, усещаш ли нещо такова?

– Преди да си направя упражненията, усещам и то доста. След това е почти нормално. Почти.

– Т.е. това нещо ще си бъде с теб постоянно.

– Аз се надявам да не бъде, но 99% ще бъде. Това е гръб, постоянно е натоварен.

Петър СТОЯНОВ, Специален пратеник на „Тема Спорт“ в Болоня