Антонина Зетова: Това признание показва, че работата с подрастващи е не по-малко важна от тази с мъже и жени

Антонина Зетова спечели 41-ото издание на анкетата на "Труд news" за треньор на годината. Бившата звезда на женския национален отбор по волейбол стана първият наставник, стигнал до признанието, водейки подрастващи. Зетова и отборът ни за девойки до 18 години триумфираха с европейската титла на първенството в Румъния и Гърция. Това е вторият й медал като национален селекционер след бронза с тима до 23 години от световното първенство през 2017-а. Успехите на Зетова донесоха и за престижното назначение за селекционер на женския национален отбор. Тя ще е първата дама начело на "лъвиците" и е първата жена, извън художествената гимнастика, заслужила званието "Треньор на годината". Зетова даде ексклузивно интервю пред организатора на анкетата "Труд news".

- Обикновено треньор на годината печели човек, постигнал успехи за мъже и жени. Разглеждате ли го като специално признание към работата с подрастващи?

- Преди всичко като неоспоримо доказателство, че волейболът е един от най-социалните спортове в България и неговите успехи независимо в коя възрастова група предизвикват голям отзвук в обществото. Това признание показва, че работата с подрастващи е не по-малко важна от тази с мъже и жени, защото бъдещето на националните ни отбори зависи именно от младите състезатели, които изграждаме днес. За мен няма разлика между волейбол за подрастващи и за жени. Играта е една и съща, изискванията - също. Единствено техническите умения са по-непостоянни, и точно в този аспект направихме голяма крачка напред. Успяхме да изградим един сплотен, уверен и борбен колектив, който да не се отказва в моменти на трудност. Но зад тази награда стоят и усилията на клубните треньори и подкрепата родителите на тези момичета, без които това би било невъзможно. Наясно сме, че с това признание идват и големите очаквания и отговорности. Предстои ни едно тежко лято, в което всички национални формации на България - общо шест ще участват на световни първества, а отборът на момичетата до 18 г. попадна в много тежка група. Надявам се да продължим с добрите ни изяви, защото страната ни има нужда от силни отборни спортове, които носят най-голяма радост на хората.

- Смятате ли отборните спортове са по-подценявани в подобни класации през годините?

- В индивидуалните спортове успехът е много по-ясно измерим - един състезател печели титла, зад която стои работата на неговия треньор. В националните отбори процесът е много по-сложен и труден. Там треньорът трябва да изгради сплотен отбор, да управлява характери, да следва визия и стратегия на играта, особено при положение, че състезателите са на разположение само през лятото. Затова често тези усилия, ако не са подплатени с добро представяне, остават неразбрани и подложени на голяма критика. Но когато постигнем успех, той се цени високо и доказва, че волейболът продължава да е най-успешният отборен спорт в България.

- Вие се изградихте като голяма звезда в предишния строй. Защо времето на демокрацията не може да изгради толкова много спортни герои?

- Разликата е в системата. Преди това спортът беше държавна политика, имаше стратегия, детайлна методика и желязна селекция. Държавата правеше много усилия спортът да е на много високо ниво и подобно на всички комунистически страни, това беше въпрос на престиж, начин за изява на силата на страната. Това остави една „опашка" докъм 2000-ата година. Сега нещата много се промениха, държавата почти е абдикирала от спорта. Средствата заделени в бюджета са абсолютно недостатъчни за развитие на спорт за високи постижения! Клубовете са оставени да оцеляват сами. Изграждат се многофункционални зали, които обаче не са предназначени за ежедневна експлоатация и много от тях стоят като скъпи украшения в градовете, а в същото време има много клубове, чиито 6-7 възрастови формации тренират на едно място. Въпреки всичко все пак нещо се случва. Със сигурност първото основно нещо, което трябва, е закон за спонсорството, който да насърчи и улесни бизнеса да инвестира в спорта. Второ - трябва да се създаде добра инфраструктура за провеждане на тренировъчния процес. И трето - спортът да върне приоритетната си роля в обществото. Без тези три неща ще продължаваме да разчитаме основно на ентусиазма на треньори и родители.

- В историята на волейбола (и не само) често сме стигали до подножието на върха, но много рядко до самия връх. Какво беше настроението в тима с течение на първенството? Колко доволни бяха момичетата от стигането до различните етапи – полуфинал, финал?

- Още от самото ми назначаване начело на този отбор фокусът на работата беше насочен към стила на игра, която ще създаде предпоставки за спечелване на медал. Да усъвършенстваме техническите аргументи и менталната устойчивост, които ще ни позволят да играем наравно с фаворитите на европейското първенство. Направихме много събрания, в които дискутирахме какво е необходимо, за да стигнем до тази цел. Тръгнахме за европейското първенство с един единствен фокус - да се борим за всяка една точка, за всеки един мач. Това е дълъг и тежък турнир, в който могат да станат какви ли не обрати, а времето за възстановяване е много малко. Знаехме, че трябва да бием определени противници, които да ни гарантират влизане в четворката, но определено най-хубава беше победата над Турция, която даде криле на момичетата като доказателство, че имат възможности да победят всеки един отбор. Изненадваща беше загубата ни от Унгария с 2:3, която ни остави на второ място в групата и така отидохме на Италия. Но тях ги бяхме били вече три пъти в контроли. Това даде на отбора опитност и сигурност. За българските отбори точно полуфиналите винаги са били рубиконът. Като че ли нямаме самочувствието, че може да се справим.От моя опит като състезател и треньор, преминал през толкова много полуфинали, познавам тежестта и начина, по който трябва да интерпретираш тези мачове. Как трябва да се изчисти съзнанието от отговорността и залогът на резултата и фокусът да е само върху собственото ти представяне на игрището - точка след точка, гейм след гейм и така до последния съдийски сигнал. Момичетата се справиха блестящо, като до последно не се отказаха и направиха този феноменален обрат от 10:14 в тайбрека. А след като отстранихме Италия, казах на момчетата от щаба: „Не знам какво ще стане, но Белгия не може в никакъв случай да е европейски шампион!" (смее се).

- Истина ли е, че българският характер е подходящ за индивидуални спортове, а не за отборни? Като състезател имате много голям опит и от чужбина – има ли разлика в отношението към работата в екип в други страни?

- Българите като нация имаме много силен индивидуален дух, Всеки има собствено мнение и трудно се обединяваме в обща кауза, което има своите плюсове и минуси. В нашето общество липса отборен дух и работа в екип, което заляга като философия в другите страни. Когато българските спортисти попаднат в тези установени норми на работна етика и впрегнат тези лидерски качества в името на отборната изява, то тогава тази индивидуалност изпъква още по-добре. Затова може би имаме много добри спортисти, които се представят по-добре навън, отколкото в България. В това имаме големи резерви - да възпитаваме отборен дух, което се изгражда чрез семейството, средата и треньорската работа в най-крехка възраст.

- Като треньор на подрастващи какви са ви впечатленията от сегашните деца? Какъв човешки материал постъпва сега в сравнение с времето, когато вие започвахте?

- И когато и ние сме били малки, по-възрастните са казвали: „Ей, това младо поколение какво е!..." Това винаги ще го има. Да, сегашните деца израстват в много различни условия със социални медии, всичко е лесно и бързо достъпно. Но това е реалността по целия свят и ние като педагози трябва да се адаптираме към нуждите на съвременното поколение, да се научим да ги разбираме, но в същото време да ги възпитаваме в ценностите, които имаме. Наблюдавам, че сегашните деца са много умни и чувствителни. Когато усетят подкрепа, мотивация и справедливост, могат да работят много здраво. А когато са на лагер 2-3 месеца в националния отбор и имат възможност да прекарват повече време заедно, се научават на екипност, дисциплина и отговорност към националната фланелка. И мога да кажа , че момичетата от този отбор се справиха прекрасно . Създадохме един страхотен колектив.

- В последните години в българския спорт големите постижения почти изцяло са дело на „спортни" деца и волейболът до голяма степен го потвърждава. От друга страна винаги е възможно това да предизвика нападки и подозрения в протекции. На този въпрос може да отговорите както като треньор на момичета, така и като майка на момче.

- И нашето семейство се сблъска с това предизвикателство, но е нормално всички деца на спортисти да са под натиск на общественото мнение. Не е приятно със сигурност, но се опитваме да възпитаваме нашите деца да са фокусирани във целите които искат да постигат и да се раздават. Това е много дълъг процес, в който се изправяме срещу много предизвикателства – болки, контузии, неуспехи и разочарования. Трябва да научаваме децата да преминават през тези трудности, ако мечтата им е да се състезават на високо ниво и в този момент идва опитът, който ние, родителите-състезатели, трябва да предадем на тях. Те трябва да разберат , че са протагонистите в тяхното собствено израстване. Фактът, че в моя отбор почти 80 процента от момичетата са деца на бивши волейболисти и някои от тях настоящи треньори, беше изключително положителен в моята работа. Ролята на треньора е фундаментална, но още по-ключова е ролята на родителя. Когато има подкрепа и от родителите, децата много повече се раздават. При всички случаи родителите на спортисти са много по-наясно как трябва да преминава животът на спортиста.

- Кога децата изоставят отношението към волейбола като към игра? И това непременно хубаво ли е?

- Не мога да отговоря дали е хубаво, но със сигурност е наложително. Защото спортът се промени много в последните десетилетия. Всеки иска успехите да се случват все по-бързо, а затова трябва да имат дисциплина, да спазват режим, да работят здраво във фитнеса и да се хранят правилно. Още от най-ранна възраст трябва да си вече полупрофесионалист и да водиш този начин на живот, който ще водиш и по-нататък. Трябва да имаш тези нагласи какво ще се изисква от теб, ако искаш да се справиш като професионален спортист. А в крайна сметка всеки стига дотам, докъдето е готов да стигне. Вече на едно по-високо ниво има и физически качества, ръст, технически умения, воля, амбиция.

- Тази награда може да се разглежда не само като признание за постигнатото до момента, но и като задължаваща – вече сте селекционер на женския национален отбор. Вие сте била треньор на част от тях, когато бяха в отбора до 23 г., спечелил бронз на световното първенство през 2017 г.

- Този пост е много голямо признание за работата ми през годините в националните отбори, а и в ЦСКА. Но преди всичко е резултат от успехите сега с девойките. Естествено, че задачата е много тежка, това лято няма да е изключение. Ще се опитаме да направим боеспособен колектив и да изградим игра, която да е конкурентна на отборите, които ще срещнем в Лигата на нациите и световното първенство. И да върнем този отборен дух на женския национален отбор, който в последните години се поизгуби и доста състезателки се отказаха. Ще е много интересно, а аз съм човек, който обича предизвикателствата. През цялата си кариера съм ги търсила.

- Вие сте първата жена начело на женския национален тим. Усещате ли в себе си и предизвикателството да представите нежния пол в тази професия?

- Не деля по пол ръководителите или треньорите. Смятам, че личностните качества са по-важни. Имала съм за модел една изключителна треньорка – Джени Лан Пин, която стана олимпийска шампионка начело на Китай и ми беше треньор две години в Италия. От нея може би съм научила най-много, при това вече в осъзната възраст. И имам пример, че жените също имат достойни качества, за да работят наравно с мъжете. Във волейбола треньорската професия е предимно мъжка, на жените даже се гледа донякъде с пренебрежение. На европейски отбор в момента няма жена за треньор, аз оставам единствената. Колкото до това, че постиженията ми ще се сравняват с тези на колегите ми мъже – ще видим, аз обичам предизвикателствата.

Снимки: Startphoto