Николай Пенчев: Радвам се, че съм в ЦСКА

Николай Пенчев стана поредният доскорошен национал, завърнал се в родното първенство. 32-годишният пловдивчанин облече екипа на ЦСКА след 13 сезона в странство. За този период посрещачът спечели две титли и две Суперкупи на Полша (с Ресовия и СКРА), игра финал в Шампионската лига, а с националния отбор достигна до четвъртото място на Олимпийските игри в Лондон 2012. Бе в състава на България и на последните 3 високи класирания – отново четвърти места на Европейските първенства през 2013 в Полша и Дания и през 2015 в София, както и на Световната лига в Мар дел Плата през 2013-а.

Ники, имаше ли интерес и от други отбори в България преди да подпишеш с ЦСКА?

– Имаше – както от тук, така и от чужбина. Със семейството ми обаче сметнахме, че условията, които предложиха от ЦСКА, са добри, а офертите, които получавах през лятото не бяха толкова задоволителни, че да тръгна за чужбина.

Човек в някакъв момент претегля плюсове и минуси и си дава сметка, че заради някаква минимална разлика в заплащането не си струва да е далеч от близките си.

– Да, вече на тези години сметнах, че за да замина за чужбина, офертата трябва наистина да си заслужава. Дори един ден синът ми ми каза: „Тати, аз повече няма да те пусна да заминеш“ и

направо се разтопих

Радвам се, че съм в ЦСКА. Тимът миналата година игра финал. Следя българското първенство през последните години, доста мачове съм изгледал. Мога смело да кажа, че шампионатът не е никак слаб. Има много изненади. И този сезон ще е интересен. Видяхте, че и други състезатели се върнаха в първенството.

Излезе малък в чужбина преди 13 години. Каква разлика виждаш в България като място за волейбол?

– Доста са се променили нещата. Когато заминавах тогава, имаше 2-3 отбора, които държаха ниво. Сега са много повече. Има 5 отбора, които могат да спорят за титлата. Доста чужденци започнаха да идват. Давам за пример Рафал Фарина и Юлиус Фиркал. Той дори за втори път е в България. Идват бразилци. Говори се повече за първенството. Имаме участници в евротурнирите, което също показва, че шампионатът не е слаб. И се надявам на оспорван сезон, както и българските отбори да покажат добри резултати в Европа.

Започнахме темата с излизането ти в чужбина преди 13 години, когато подписа с Пиаченца. Какво беше най-трудното?

– И до ден-днешен си спомням, че ми беше страшно тежко. Може би не бях готов да изляза в чужбина. Така се стекоха обстоятелствата, на всеки млад състезател първата му мисъл е да излезе в чужбина, за да изкара пари. В днешно време на доста млади волейболисти това им е целта – бързо да излязат, за да печелят. Бих ги посъветвал да отидат в чужбина, когато се почувстват готови. Аз излязох на 19 и моят първи сезон навън беше страшно тежък. Не се чувствах добре. Бях най-малкият в отбора. Не, че някой се е отнасял зле с мен. Просто така чувствах нещата. Когато ме пускаха да играя, не се представях добре. Самият отбор имаше проблеми, не се справяхме на нивото, на което трябваше. Смениха треньора по време на сезона. Имахме доста тежки моменти, което за едно 19-годишно момче не е особено добре. Но ми беше за урок. Следващият сезон заминах за Полша, където направих доста силен сезон, благодарение на който успях да подпиша с шампиона Ресовия. Всяко нещо се случва с причина. Но съм щастлив, че успях да работя с Анджело Лоренцети – един от най-добрите треньори, които един млад състезател може да има. Обръщаше ни много внимание, оставали сме допълнително след тренировка. Бяхме заедно с Владо Николов, Андрей Жеков, Христо Златанов също беше там. Аз просто не се чувствах готов да замина толкова рано. Но пък имах възможността да се докосна до играчи като Папи и Симон. Може би щеше да е по-запомнящ се сезон за мен, ако се чувствах готов.

Това е сериозна тема, която сякаш много млади играчи наистина пропускат – да заминат в точния момент и не на всяка цена. Тогава, когато са готови и като зрели личности. И може би е причината за това някои български момчета да не успяват, когато излязат навън?

– Трудно е и трябва много добре

да се обмислят вариантите

Ако отиваш на 19 в отбор-шампион, трябва да ти е ясно, че най-вероятно ще си резерва, ще се учиш покрай големите играчи и ще работиш с много добър треньор. Според мен по-важно е да отидеш дори в по-слаб отбор, но да имаш възможност да се бориш за място на терена и да играеш. Защото на тази възраст това е ключово. А все пак отиваш и като чужденец – т.е. на теб ти се възлага и да носиш допълнителна отговорност.

Твоите стъпки си ги направи постепенно в Полша, където след Пиаченца заигра в скромен отбор (Ефектор Киелце, б.а.).

– Да, но там отидох с някакво самочувствие. Това се случи след Олимпиадата в Лондон, където бяхме станали четвърти. Дотогава Киелце не бяха влизали в седмицата, чужденци бяхме само аз и един кубинец, който не говореше английски. И нямаше някакви изявени звезди в този отбор. И това ми помогна да се отпусна и да играя добре. Записахме най-добрия сезон в историята на клуба. Мисля, че завършихме седми. Благодарение на това, че бях в скромен отбор и благодарение на работата в националния тим, успях да изпъкна и да подпиша с шампиона на Полша. Което никак не е малко.

Имаш две титли на страната – една с Ресовия, една със СКРА Белхатов. Коя е по-ценната?

– И двете, но сякаш тази с Ресовия. И тогава направихме най-силния сезон в историята на клуба. Пак. Това са фактите и всички така казват. И заради представянето в Шампионската лига, където играхме финал. И затова може би беше по-сладко с Ресовия. Бяхме много сплотени. Направих много добро приятелство с Марко Ивович тогава. Той беше атакуващата четворка, аз помагах повече на посрещане и се окомплектовахме много добре. Фабиан Джизга беше разпределител, а Йохен Шьопс диагонал. Със СКРА пък титлата беше изненадваща, защото сезонът не вървеше добре, но за плейофите се стегнахме и може би имахме и доза късмет за класирането на финала. След Белхатув тръгнахме добре с новия голям проект на Радо Стойчев и Матей Казийски – Сточния Шчечин, но за съжаление отборът се разпадна. Отидохме заедно с Бартош Курек във Варшава веднага след това и тогава отборът игра финал, за първи път тим от столицата го направи. Полша си остава специално място за мен, винаги в сърцето. Изкарах 10 години там, в един момент не просто говорех полски, а

започнах да мисля на полски

Оставих много спомени и приятели там.

Най-екзотичната част от кариерата ти е в украинското първенство. Как изобщо се стигна до там?

– По доста интересен начин. В първия момент отказах, защото там вече беше започнала войната. Собственик беше шефът на варшавския ми отбор, а щабът и доста от играчите – поляци. И той ми се обади да ме пита дали искам да играя в Епицентър, казах „Не“. От една гледна точка, че там имаше война, от друга – не се виждах да играя в украинското първенство. Чудих се как биха реагирали хората, ако отида в Украйна. След това разговарях със съпругата си. Първенството беше така организирано, че нямаше пътувания, мачовете се играеха само на едно място близо до румънската граница. А и парите, които се предлагаха, бяха доста добри. Нямаше как да се каже „Не“ при втората оферта. И не съжалявам. Щеше да се играе и Купа на CEV, като голяма част от подготовката щеше да премине в Полша. И това до някаква степен ме подтикна да се съглася. Да, нямаше как да се виждаме със семейството ми, но получавахме по 3-4 дни почивка след мачове и пътувахме до Италия и до други страни в Европа, където си правехме малки ваканции. Иначе доста екзотично и стряскащо предвид войната там. Всичко обаче беше спокойно.

Свиква се със сирените

Първенството беше слабо, имаше само два силни отбора – ние и Прометей. Единственото по-тежко беше през декември, когато имаше планови спирания на тока и не можехме да отопляваме апартаментите си. Като изключим този период, всичко останало беше наред. Взехме купата, но за съжаление в шампионата паднахме от Прометей.

Усети ли войната?

– Не, може би извън сирените и спирането на тока, за което споменах, особеното беше, че при излизането от всеки град имаше бункери с войници, които правиха щателна проверка на документи. А на излизане към Полша момчетата от Украйна трябваше да имат допълнителни писма, позволения, защото знаете, че мъжете в подобна възраст имат забрана да напускат страната заради войната. Не са профучавали ракети около мен.

Най-важният момент в кариерата ти с националния отбор несъмнено е Олимпиадата в Лондон. Какво още?

– За щастие след Игрите имаше още няколко първенства, на които завършвахме на четвърто място. И си спомням, че доста хора започваха да говорят „Ех, пак сме четвърти. Винаги в битката за медал не го взимаме“. А сега, ако се замислим, това са били страшни успехи, на фона на ситуацията в националния отбор сега. Иначе да, Олимпиадата е най-запомнящият се момент с националния отбор. Но освен нея четвъртото място в Лигата през 2013, както и четвъртите места на Европейските първенства през 2013 и 2015. През последните години се направиха едни подмладявания на националния отбор, до някаква степен като належащи. Но според мен

можеше да се направят по-плавно

Но не съм аз човекът, който решава и коментира тези неща. Има си федерация, хора, които мислят вариантите за доброто на националния отбор. Моето виждане беше, че трябваше да се направи по-плавно подмладяването в националния отбор. Аз, когато започвах, бях на 18 и доколкото си спомням, в отбора тогава влязохме аз и Добри Димитров. Всички други бяха опитни. Едно е да влезеш в отбор с опитни играчи, от които да черпиш опит, да тренираш на високо ниво, по време на мач да ти се помага. Друго е да вкараш 7-8 души в националния отбор и дори такива, които никога не са били в тима и да ги пуснеш да играят в Лигата на нациите. Доста странна ми се вижда самата идея.

Спомням си за един много емоционален момент. Четвъртфинал на Европейското първенство в София срещу Германия. И случилото се в навечерието му (тогава внезапно почина пастрокът на Пенчев, б.а.). Как успя да намериш сили и да изкараш мача тогава?

– Не намерих сили го изиграя. Аз бях на терена, но само физически. Умът ми не беше на мача. Знаех колко е важно просто да бъда там. Бяхме окомплектовани като една машина и знаех, че съм важен за отбора. В такъв момент да направиш промяна може да е рисковано за целия тим. И затова реших, че трябва да изляза в този мач. Аз не можех да се израдвам истински. Беше ми доста тежко. Дойде неочаквано. След това имах много тежки сезони. Насъбра ми се доста тогава. Аз и семейството ми знаем как сме го изживели. Имаше и един момент, в който психически не се чувствах добре, не ми се играеше

не изпитвах желание

Да кажем, че в кариерата на всеки един спортист идва някакъв подобен момент. Пренасищане от всичко. При мен не се получи заради интензивните програми, а заради тази ситуация. Но това е минало. Успях да го преживея. Липсва ни този човек. Винаги ще ни липсва. Най-вече, защото беше близо до майка ми, бяха неразделни. Спомням си пътувания, екскурзии…

Ти май отговори на въпроса, но все пак това ли беше причината да се разклатиш в следващия сезон?

– И това. Просто се разклатих в един момент психически и емоционално, имаше и други фактори, но това са вече доста лични неща, които не бих искал да коментирам.

Кое те извади от дупката?

– Извади ме семейството ми. Жена ми, малкият. Детето ти помага да не мислиш за тежкия ден, който си имал, като се прибереш вкъщи. Много по-лесно е със семейството. Когато си сам, е много по-трудно. Прибираш се след тежък ден, след мач, в който не си играл. И си сам. Мислиш, настройваш се, започваш да го изживяваш доста по-тежко. А семейството ще те развесели, малкият ще намери начин да ме разсмее. Имам предвид, че игрите и заниманията с детето по някакъв начин те карат да не мислиш за проблемите, които имаш навън – в залата или извън нея. Семейството ми е на първо място и съм много благодарен, че са били до мен във всички години и за подкрепата, когато не съм се чувствал добре и съм бил пренатоварен от спорта и като цяло. И благодарение на тях все още играя.

Петър СТОЯНОВ, "Тема Спорт"

Снимки: Startphoto